- Благодаря? Предполагам?! Това ли очакваш да чуеш от мен? – тя прихна и от съществото й се надигна гърлен смях, който нямаше нищо общо с искреността. – И за кое да ти благодаря? Че връхлиташ като буреносен облак в живота ми, без предизвестие? Че ме връщаш назад във времето и ме спускаш по тази въртележка отново? За кое?

            Тя хвърли дебелата книга в краката му и шумът, който се породи от падането й, заглъхна сред виковете й. Не я интересуваше, че беше толкова рано сутринта и че съседите от околните къщи, вероятно все още сънуваха първия си сън. Нищо нямаше значение сега. Нищо, освен смарагдите на очите й, разтапящи се в меда на неговите; нищо, освен едни хвърлени на земята празни думи, завити с красиви метафори. Празни думи за една препълнена от емоция история.

            Главата я болеше – от липсата на сън, от бясното шофиране цяла вечер, от липсата на спокойствие. Очите й пареха, клепачите й тежаха. Но трябваше да пристигне тук, трябваше да получи отговор, трябваше да остане будна. Трезва. Хладнокръвна. Сякаш беше възможно това, в негово присъствие...

-          Не, да ми благодариш, за това, че си ми вдъхновение. – той се усмихна, облегнат на рамката на вратата, не обръщайки изобщо внимание на книгата в краката му. Не откъсваше поглед от жената пред себе си. Не можеше. Имаше да наваксва с години.

-          И мислиш, че имам нужда да ти бъда вдъхновение? – тихия му глас, контрастираше на викове й. Но тя силно усещаше изговорените му думи... – Кой ти дава правото, отговори ми? Никой няма да разказва за нас, никой няма да пише за нас, никой няма да разбира за нас, защото и без това не биха могли...

            Тя зарови главата в ръцете си, които сега трепереха. Трепетът се разнасяше по сетивата й като кибритена клечка, запалила огън. Бързо, всепоглъщащо, невъзможно за спиране. Тя гореше.

            Слънцето се надигна над хоризонта, събудило се, само за да види срещата им. Вятърът разнесе парфюмите на пожълтялата история.

            Историята, която книгата споделяше, за която сега се раждаше живот отново.

-          Ти, какво? – сбръчи чело той. – Дойде, за да ми се скараш, за това, че съм публикувал книга ли?

-          Не, глупако! – недоумяваща въздишка се изтръгна от тялото й. – Че си публикувал книга за мен, за нас, за връзката ни. Която приключи! Преди десет години! И трябваше да си остане заровена там, в лятото на 2004 година.

-          Това е просто история. – той се усмихна. – Която критиците приеха, в която светът се влюби. Ако няма да ми благодариш, можеш поне да ме поздравиш. Или пък да се извиниш, за това, че не беше права, когато ми каза, че за професията „писател” няма бъдеще. Нали си спомняш? Когато ме напусна.

            Той пристъпи няколко крачки напред, все още изпивайки я с поглед. Прекрачи над старата история и погледна уверено напред към новата.

-          За това го направи значи? – той се приближаваше, а тя стоеше поразена; хипнотизирана от това, че сега той държеше света й в дланите си. – Да ми натриеш носа и да ми докажеш, че само глупачките се отказват от велики любовни истории при най-малката трудност. Да ме накараш да съжалявам, така ли? Да ми покажеш, че можехме да имаме всичко.

-          Не. Казах ти, че все още си ми вдъхновение. – поклати глава той. – А един писател пише, когато има муза да го прави.

-          И това вдъхновение с какво ще помогне? – тя извика насреща му и не знаеше сама, дали на себе си, или на него беше по-ядосана в момента. – Магически ще възстанови отношенията ни? Ще изтрие от живота ми халката ми и съпругът ми? Ще се превърне в идеал за децата ми? Отговори ми, моля те, какво ще промени глупавото, закъсняло вдъхновение...

            Тя не усети кога заплака и колко бързо в зеленото на очите й се разля карибското море. Цял океан, готов да го удави.

            Той притвори очите си, наведе главата си и откъсна за първи път погледа си от нейните.

-          За какво дойде тогава?

            Четири думи, които тихо зададоха въпроса си; един въпрос, чиито отговор надигаше страх и у двамата. Че след цялото време, щяха да си признаят, или безнадежното осъзнаване, че никога нямаше да го направят.

            Ала макар без думи, те знаеха.

„Исках да те видя, да се уверя, че през цялото време съм ти липсвала”. – помисли си тя.

„Хайде, кажи, че все още ме обичаш”. – погледа му умоляваше нейния.

-          Не знам. – чувствата й останаха неизречени, заключени с катинар в душата й, натрупани от непризнаването, уморено натежали...

-          Знаеш. – сега беше негов ред да се засмее неискрено. – Но те е страх. И си готова отново да бягаш, и отново ще ми обещаеш да е завинаги, и отново след години пак ще се озовеш на тази веранда, пак ще ме потърсиш, за да поздравиш очите ми, пак ще се върнеш за секунда в лятото на 2004 година. Когато се разделихме, да, но и когато за последен път през живота си, беше щастлива с някого.

-          Не ми говори така. – гласът й беше утихнал, а неговият заживяваше с ярост. – Знаеш, че исках да бъда с теб. Знаеш, че исках теб.

-          Това е разликата! Ти искаше мен, докато аз исках не само теб, исках и света ти заедно с теб. Всяко малко нещо. Исках те сутрин, обед, вечер. Когато си сърдита, когато си усмихната, когато изпадаш в истеричен смях. Исках те, когато нямаш какво да правиш, и когато, беше пълна с ангажименти. Когато пиеш кафето си без захар, за да не напълнееш, и когато изяждаш цял шоколад сама. Исках те, когато си говорихме за нищо, но в което се съдържаше всичко. По всяко време – без резервации, без ултиматуми, без забележки. Защото ти, Господи, ти – ... – Не мога да те облека в думи, никога не и напълно. Исках те, тогава, и те искам сега.

-          Но не можеш да ме имаш.

            Тя заплака и годините тежаха на раменете й. Той я прибра в прегръдката си, и отново беше млад и беше пълен с надежда.

            И дълго стояха така, без да казват и дума, оставяйки телата им да говорят, а половинките на сърцата им да бият ентусиазирано за секунда намерили се, сред изгубените надежди и празните обещания.

            Мина време и той тихо й прошепна:

-          А може би, вече те имам. Много повече, откога и да е било.

           

            И изгубили представа за света наоколо, в прегръдката си държаха цялата вселена. Тогава двамата – просто той и просто тя, съзнаха едно.

            Историята никога не свършва с края на книгата.

- А, както си и мислех, тюркоазеното наистина беше твоят цвят.

Не ме разбирайте погрешно, нямах никакво намерение да уплаша клетото момиче, и то така, че да накарам плитките да пепеляворусата й коса да отскочат. Дали защото се появих изневиделица, заради отекващото ехо на широките коридори, заради вече сбръчкалото се лице на шестдесет годишната ми персона (или комбинация от трите), уви, получи се обратният ефект. Метлата падна от ръцете й, събитие, което внесе повече драматизъм от нужното, признавам си, и сивите й, кристални очи се приковаха върху лицето ми, ясно разкриващи бунта, който се надигаше в юношеската й душа. Разбира се, че все така се случва – когато невръстните и недообмислени действия на младите се срещнат с изстрадалата съвест на възрастните, първите няма как да избягат, и в този късен априлски следобед на 1789 година, девойката пред мен беше като разгърната страница на една многократно прочитана, до болка позната, книга. Този факт, колкото и скромен да беше, (или прекалено суетен всъщност) за остарялата ми душа, предизвика гърлен смях, изтръгнат от съществото ми.

-          Съжалявам, мосю, но защо ми се смеете? – чух звучния й глас, едва успяващ да прикрие нотката на страх, надигаща се в нея, нарастваща с всяка изминала секунда, в която я притеснявах с присъствието си.

-          Сигурна ли си, Аида, че това е нещото, за което съжаляваш?

Наистина клетото създание, а и аз старецът, който въпреки доброжелателните си намерения, продължаваше да я измъчва. Едва сега, когато натъртих на думата désolé[1], сякаш предизвиках мигновено отрезняване на паметта й, която накара импулсите в тялото й да се раздвижат с такава скорост, че отне по-малко от секунда тя да вдигне метлата, да скрие ръцете зад гърба си, да отстъпи крачка назад и да сведе главата си надолу. Едва сега, вината й ме погледна право в очите, непринудено опитала се да ме омилостиви. Отново се засмях; та кой има възможността да устои на детското разкаяние, изкъпано в чистотата, изречено през честните й устни в думите:

-          Не, мосю. Que je suis un voleur. [2]

-          Не си крадла, Аида. – продължавах с усмивка да й говоря аз, докато бавно заприкуцуках до нея. – Изправи поглед към мен, момиче, да не се страхуваш от бръчките ми. Та те са просто носител на истории...

-          Не на истории, мосю. – вдигна погледа си тя и стъкленосивите й очи ме омагьосаха. Как можеше толкова студен цвят, цветът на ледените утрини, да излъчва такава разтапяща топлота? – А на хиляди изживени години.

-          Доста спокойно изказване на пакостница като теб и то пред благородник. – засмях се аз, развеселен от хумора й. – Подай ръката си сега.

Колко ли се е страхувало детското й същество тогава и с какво хладнокръвие само почти успяваше да ме убеди в увереността си! Да, тюркоазеното наистина беше нейният цвят. И можех да се закълна, че повече й отиваше тази гривна, която беше на ръката й, много повече отколкото на половината други благородници. Тя сведе погледа си надолу и надигна ръката си, а диамантената гривна на обичната ми съпруга проблясна с тюркоазените камъни в сумрака на коридора. Малката длан  на момичето се изгуби в грубата ми пълна с мазоли шепа, и за нейна огромна изненада – наместо да извзема гривната, аз целунах нежната й кожа.

-          Та, искам да ти предложа една сделка. – споделих и аз. – Ще ти позволя да задържиш гривната ми, но в замяна ще ми отделиш от времето си, за да изслушаш един налудничав, съвсем близо до побъркването старец.  

-          Наистина сте чудат. – тихо каза тя. – Но нямам против да бъда кошчето ви за споделености.

Тя остави метлата облегната до стената и подпъхна ръката ми под нейната, докато опората й ме придружаваше. Вървеше бавно, редом до мен, опитвайки се да прикрие факта, че почти не забелязваше дребните крачки, които правим. Представете си, ръката ми държеше дванадесетгодишно момиче, на чиято сила, аз в момента се осланях. Без да противоречи, без да се отдръпне, без да изчака да я помоля, тя ме съпровождаше. Не на титла, Аида носеше благородността в душата си.

-          Благодаря, мосю, за гривната. – каза най-накрая тя, когато краката ни докоснаха тревата на градината и априлският вятър защипа по бузите ни. – Жестът Ви е огромен и обещавам, че никога повече няма да взимам нещата ви.

-          О, Аида, ти просто взе това, което си е твое. – засмях се отново аз, срещайки неразбиращия поглед на сивите й искри. – Знаеш ли, че тюркоазът означава защита? Онзи, който го носи, ще бъде предпазен от бедност и грижи, а ако му вярва, дори ще му донесе благосъстояние. Той е талисман.

-          Но, мосю, малко късно е за това. – каза Аида със звънлив смях и разпери ръце, с което сякаш ми позволи да я огледам. – Аз по-бедна и в по-безочлив вид трудно бих могла да стана, не виждате ли?

-          Не унивай и накарай тези лоши мисли да бягат надалеч от теб. Всеки благородник си има минало, заради което е именно такъв, а всеки просяк бъдеще. Никога не знаеш какво те чака на ъгъла.

-          Както аз днес не знаех, че ме чака изгубената тюркоазена гривна на графинята!

-          Именно. Но за да запазим дори  и минималната възможност за благосъстоянието, което този талисман може да ти донесе, съветвам те да го пъхнеш в джоба си. Прекалено силно блести и може да предизвикаш вниманието на околните.

-          Мога ли да Ви попитам, защо ми отделяте от времете си и защо сте толкова благосклонен към мен. Не ви ли натоварвам? – тихо попита Аида, докато с усилие се мъчеше хем да държи силно ръката ми, докато вървим, хем да откачи гривната си и незабележимо да я сложи на скришното място, за което я посъветвах.

-          Защо да ме натоварваш, Аида? – отвърнах с въпрос на въпроса й, усещайки как запъхтявам говора си вече. Не ме съдете за наивността ми, макар и остарял, да вярвам, че все още мога да бъда пъргав като децата, способен на дълги разходки, неуморим в делата си.

-          Искате ли да поседнем, мосю? – попита с изострена загриженост малката ми събеседничка, когато усети, че годините ми си казват думата. – Ето с тази разходка ви товаря, например.

-          Не, седенето ме натоварва. – възпротивих се и за секунда усетих как се инатя като хлапак, в компанията на връстик. – Пътят от друга страна ме успокоява.

-          Мен, ако питате е по-скоро обратното, не ми се иска да Ви стане лошо, мосю. А после ще намерят и гривната и ще обвинят мен за всичко и ще ме линчуват, докато не изгоря във вината си. Да поседнем заради мен! – примоли ми се тя.

-          Момиче, толкова смело се държа, когато дойдох при теб по-рано, че сега ли ще допуснеш на страха да се вгнезди у теб. Довери ми се. – усмихнах се аз и спечелих благоразположението й. Благородник да печели благоразположението на прислугата! Просто един парадокс. – Докъде бяхме стигнали? А да, ти реши, че ме натоварваш. Не, натоварвам се когато виждам страдащите души на съгражданите си – тези, които за ден работят за късче хляб. Натоварвам се от босите ходила на децата, от дрипите, които са на гърбовете, неспособни да ги предпазят нито от студ, нито от болест. Живеем в общество, в което роклите на дамите тук, тежат колкото кльощавите деца по улиците. Каква поквара!

Виж, Аида, ти ме успокояваш. Успокоявам се да знам, че някъде там в тази побъркана Франция, все още има хора, които като грешат, търсят изкупление, търсят прошка, научени са да кажат „съжалявам”, да признаят вината си, а след това да благодарят. Хора, пълни с чест и благородство. Знаеш ли какво е благородство, момиче?

-          Разбира се, че знам, мосю. Не ме имайте за глупава. Благородник сте вие и вашето семейство. – сключи вежди тя и сложи ръката си на кръста, обидена от това, че сякаш подценявах и най-елементарните знания, които бе способна да има

-          Това е грешката, Аида. Кой казва, че само тези, които имат синя кръв, трябва да носят сини камъни?- смигнах и аз, а тя след секунда или може би две, се усмихна, добре разбрала, онова, което се опитах да й кажа.

-          Le papa![3] От час те търсим, а ти пак си занимавал прислугата. Опасно е за теб, да излизаш сам, без придружител.

-          Но мосю има придружител! – отвърна Аида на дъщеря ми, която повече от очевидно не очакваше подобен отговор. Остана със зяпнала уста, и единственото, което можеше да направи в случая беше да бълва от нея огън.

-          Искрено се надявам да нямаш предвид себе си, малка мърла такава. – извика и тя,а Аида дори не трепна. – Марш в кухнята, където ти е мястото. И си мери езика, защото при следващо провинение, последствията ще са доста по-тежки.

Лош баща ли бях, когато за момент (или за цял живот) ми се прииска ролите на двете момичета да бъдат разменени? Не унивах, заради това, че ме отдалечават от Аида, защото и утре беше ден, и утре пак щях да я видя, а по-късно, ако времето позволяваше, пак щях да поговоря с нея, пак щях да оставя някое бижу умишлено пред коридора на стаята й. Защото какъв пламък имаше в това момиче само... Достатъчен да запали революция.

-          Помни, че никога не трябва да спираш да се надяваш, Аида. – провикнах се, докато усещах как тя ме гледа в гръб и следи отдалечаването ми без да откъсва поглед. – Надеждата може да е опасна, може да доведе до лудост, мило дете, но може и да е началото на едно грандиозно пътешествие, на велика промяна. Мечтай и се надявай, защото светът има предостатъчно благородници. И знаеш ли какво ще ти кажа? Светът има нужда от повече мечтатели.

            Личността ми засяда.

Някъде там между лигавника и кашмирния ми шал. Там между нескопосаните опити да направя едно правилно изречение и между дългите рапорти, които пиша сега. Засядам. Губя се и понякога е по-трудно да се открия.

          Надробявам на малки порции годините.

Тегля чертата и се опитвам да си направя сметката – защо ръцете ми треперят вече, защо е толкова важно да изглеждам добре, защо непрекъснато ме вали едри капки притеснение. Търся причините и не разбирам кога изтървах следите на изтичащото време.

            Сезоните се менят, календарът не чака.

Хронометърът на сетивата ми отдавна е спрял да тиктака. Заседнал е на произволни цифри и отказва да се приспособи към новото. Часовникът на днешния ден му противоречи. Изпреварва го с много и вече е повече от трудно да наваксам. Разстоянието от тогавашната простота до днешното усложняване с всеки ден се увеличава. Как да го смаля? Винаги ми е било трудно в математиката...

            Настъпвам с изцапаните си стари обувки времето.

Съжалявам, че го правя, но иначе не мога, в училище не ме научиха как. Гимназиално се успивам в уговорки, че не днес, а утре ще нося униформата. Пак ще я забравя. Все още се ослушвам за звънеца, а тайно в мен гласче шепти и го надвиква, да припомни, че последният му звън отдавна чут е.

            Спряла съм на единадесетата година на фучащо хилядолетие.

Дърпам се, когато животът ме вика да броя до повече. Дърпам се, когато ме заливат премеждия, боря се с едното, побеждавам и го слагам на мястото му, а в същото време друго парче от пъзела се чупи. Уморена съм да нареждам.

            И така ще завърша, също както преди пет години.

Недодялано, обнадеждено, по детски наивно. Животът преминава пред очите ми, протягам ръце, за да го хвана, но го губя. Ще ми напише ли извинение за отсъствието? Едва ли...

            „Нищо, и утре е ден.”

            С отлагане пак се успокоявам.