„За да преоткриеш магията, единственото нужно е книга
2:15
Едно от нещата, което истински събужда
дразненето ми, е когато не успея да оправдая някакво свое очакване. Или
по-точно, когато не изпълня обещание, което съм си направила.
От шест години насам използвам сайта на
goodreads, за да добавям, споделям, оценявам книгите, които
чета. Намирам го за изключително забавно, харесва ми
да организирам поведението си на читател и обожавам да си поставям цели за брой
прочетени книги. Две години подред, успешно попълних собственото си
предизвикателство, но тази година, за пръв път, не се справих със задачата,
която сама си бях поставила.
Разбира се, успокоявам се, че догодина
ще наваксам и ще си получа прословутото изречение „You’ve successfully completed your challenge”, но до тогава се опитвам да туширам недоволството си
с мисълта, че въпреки всичко, 2015-та беше годината на най-добрите ми попадения
в литературни изживявания. От 30 прочетени книги, сигурно половината са ме
развълнували драматично, а няколко от тях са наредени в рафта „любими”. А след
дългогодишния ми читателски опит е едновременно и впечатляващо, и успокояващо,
да преоткривам, че ми е останало място да се влюбвам отдадено и да оставам
изненадана от подвизите на някое четиво.
Ако опитам да ги поставя в някакъв ред
от любима по-любима до най-любима, ще изпитам смущение. Но ще опитам! Този пост е за книгите, които прочетох
през 2015-та година и за причините, поради които тяхната емоция преобърна
ежедневието ми. Превръщайки го в приключение.
Започнала съм годината с „Миниатюристът” на Джеси Бъртън (а ми се
струва, че съм я чела много по-отдавна). Помня, че много исках тази книга за
коледен подарък, защото корицата й беше повече от празнична. Цветовете и
викторианската рокля, ледената пързалка и снегът, ме караха да бъда
нетърпелива. Корицата е толкова красива, че ме пренапълни с очаквания, надежди
и обещания, че историята ще бъде бурно препускане, а всъщност прибързах със
заключенията.
От класиците съм прочела Стендал, Харпър
Лий, Бредбъри и Блага Димитрова. „Пармският
манастир” прочетох по предложение на леля ми, „Лавина” прочетох, защото никога не бях отваряла страници на
произведенията на Блага Димитрова, а тя самата в последните години доби отново
популярност, а „451 по Фаренхайт”
определено заема мястото на най-добрата класика, която прочетох през изминалата
година. Повече за книгата съм писала ето тук. „Да убиеш присмехулник” е последната ми гордост от успелите да ме
развълнуват класики.
Тази година довърших трилогията на
Стефъни Пъркинс и прочетох двете й книги „Звезди
за Лола” и „Рисунка за Айла”. Нито една от двете, не беше по-добра от
първата й, но и трите книги носят енергията на първите трепети, юношеството и
съзряването. Сладникави, леки, недраматични – тези книги са перфектно четиво за
отмора.
Понякога се изненадвам на съдбата и
нейните тайни знаци и уроци, които се опитва да ни даде и които, в същия момент
са почти неразгадаеми. Не е тайна, че 2015-та година беше изключително трудна
за мен (особено ако говоря емоционално) и дори това не ми се спести в
литературата. Прочетох изключително тежки книги от гледна точка на увредения
главен герой, който страда от душевни сътресения. Такива бяха „Сълза”, „Всички наши места” и „Ние
– лъжците”.
Нито една от тях не мога решително да
нарека тотален фаворит, защото „Сълза” си играеше с личните ми несигурности
през цялото време, а „Всички наши любими места” почти ме ядосваше – главно,
заради прекалената реалистичност и свръхпесимизъм, които намерих за крайно
ненужни особено в литературно четиво за подрастващи, какъвто претендира да бъде
жанра на романа. „Ние – лъжците” от друга страна определено ме развълнува.
Първата част на романа ме върна в годините на детството и се преоткрих в отношенията
ми със собствените ми братовчеди и близки роднини. Втората част ме главозамая от изненадващи обрати, будейки едновременно огорчение, съжаление и тъга в
сърцето ми.
Точно в периода ми на унилост, открих
на рафта с чуждестранна литература книгата на Зоуи Съг – „Girl online”. По принцип нямам
нищо против четенето на книги в електронен вариант, но тъй като самата Зоуи ми
е присърце, исках да дочакам книгата и възможността да си я поръчам и да я
разлистя в книжен вариант. Съвсем изненадващо попаднах на нея и автоматично
превключих на режим ентусиазъм и помня, че ми отне само ден и половина, за да
прочета цялото приключение на Пени. Ако трябва да съм честна, не мога да кажа,
че книгата е шедьовър, но пък е книгата на момиче, което ме вдъхновява и с
което намирам толкова допирни точки, че ми е невъзможно да не бъда пристрастна.
„Тhe Opportunist”, “Love, Rosie”, “Confess”, “More than this” са четири независими книги от четирима различни
автори, които пишат в много подобен стил и жанрове. Освен Колийн Хувър – тя пише
по-вълнуващо от който и да е било друг contemporary romance автор. От изброената група обаче, овациите ми обира „С
любов, Роузи”, която въпреки често прозаичното повествование, разказва различна
любовна история (и приятелска паралелно с това). Признавам, че ме развълнува
главно заради участието на Сам Клафлин в главната роля на филма по книгата.
Докато съм на тема Сам Клафлин се
връщам в неговото пресъздаване в главата ми, в ролята на Питър от поредицата на
Джени Хан. Книгите – „До всички момчета, които обичах” и „Послепис, все още те
обичам” определено са наредени в топ-фаворитите ми за годината. Ето, ако лятото
докато я четях някой ми беше казал, че друга книга ще ме развълнува повече от
тази, нямаше да му повярвам! За книгите също съм писала подробна анотация –
клик.
За съжаление тази година затвърдих
първоначалното си впечатление за Сара Дж. Маас, а именно, че тя просто не е
моята чаша с чай. Прекаленото й повествование, протакането на действието и
изоставането на кулминацията и само моментното вълнуване, не са характеристики
на любимото ми четиво. Такъв беше и случаят с “Court
of Roses and Thorns”. A бях заинтригувана
от идеята за една по-различния адаптация на любимата ми приказка „Красавицата и
звяра”!
Друга книга, която така и не успях да
резюмирам, е „Rebel Belle” на Рейчъл
Хоукинс. Тя беше една от първите книги, които прочетох през лятото, и беше една
от виновниците за доброто ми настроение през юли. С южняшкия си почерк,
бунтарския дух на главната героиня, добавените свръхелементи и запазената ми
слабост – love-hate relationship на централно място, няма как да не ме държат будна от
очакване на книга втора от историята. Препоръчвам!
„Easy Virtue” на Миа Ашър разшири кръгозора ми и помогна за притъпяването
на прибързаното осъждане. Главната героиня в книгата е 23-годишна мъжемразка,
която издържа себе си и статута си, чрез красотата си. Историята проследява
разказа на една компаньонка в 21-ви век и достоверно създадената героиня те
кара да й съчувстваш много повече, още преди да си се замислил да осъждаш
поведението й.
Иии, моментът, който отлагам със
сигурност и почти ме е страх да продължа със писането – цели четири са абсолютните
ми фаворите и просто ми е невъзможно да ги подредя в точен ред. Все едно
изневерявам на едната с другата и й показвам неблагодарност, когато не оценявам
подобаващо, вълнението, което ми е подарила дадената книга в момента на
четенето. We-i-rdo, знам :D Нареждам ги по
хронология на прочитането и по първо място в сърцето ми за 2015-та година. Защото
ето това става, когато нямаш един-единствен жанр, в който си се устроил, и
когато си толкова любопитен за всичко наоколо, че понякога и най-дребният
детайл може да те развълнува!
„Никога,
никога” е роман-колаборация на Колийн Хувър и Тарин Фишър и е геният на
жанра, в който двете писателки творят. В трепетно очакване съм на част трета да
излезе, да я прочета на един дъх, за да мога най-накрая да наредя целия пъзел в
главата си и да разбера причините, които стоят зад цялата мистерия на книгата! Чарли
и Сайлъс са перфектните герои, които майсторското перо на Хувър може да
създаде. Тази жена ме изненадва всеки път! А казвам ви, за човек чел всичко на
Никълъс Спаркс и редица други романтично-заети автори, това си е направо
подвиг! Роман, прочетен с един удар на сърцето! Бурно вълнение, потресаващ
отворен край, недоволство от завършването на книгата са само част от нещата,
които са се запаметили в съзнанието ми от февруари месец насам. Ще се
самоцитирам от ревюто ми в goodreads, което
е написано от тогава:
Възхитена съм, всяка част от душата ми
отчаяно търси отговори, имам нужда да знам повече. Имам нужда да знам какво се
е случило, какво се случва, какво ще се случи. Покланям се пред автора,
покланям се пред книгата. Давам пет звезди, които някак си, не ми се виждат
достатъчно.
„Наследницата” на Киера Кас е слабото ми
място. Имах проблеми с героинята и я намирах за изключително дразнеща и ми беше
повече от трудно да й вляза в обувките през по-голямата част от романа. Въпреки
това идеята на изборът, която Кас създава в света на крал Максън, ме вълнува и
въпреки, че не е идея от съвсем нов вид, го намирам за освежаващо да чета за
подобни алтернативи в света на антиутопиите. Останах приятно изненадана, че
продължението на „Изборът”, всъщност пое щафетата и изпълни задачата си да
успее да ме развълнува също толкова, колкото и първата част от историята.
Ох, и
тук вече наистина става много болезнено да продължа. Затова и едновременно
казвам последните две книги, които със сигурност не мога да поставя на първо и
второ място. „Алената кралица” и „Петата вълна”.
Обсипала
съм ги и двете със суперлативи във ревютата, които направих. Когато приключих „Алена
кралица” бях убедена, че направя ли си подобна равносметка за четивата през
годината, именно това ще бъде книгата на челно място. След това завърших
2015-та с вълната от емоции, с която ме заля „Петата вълна” и ми е невъзможно
да кажа, коя от двете е по-харесвана. Невъзможно!
Прочетете
ги и двете, просто са задължителни. Главните героини са достъпни за харесване,
любовните триъгълници, в които са замесени са тотално различни, а момчетата в
книги са от очарователни до по-очарователни до
боготворящи. Сериозно! Световете, изградени, след разрушените карти, такива
каквито ги знаем, са много подобни и в същото време тотално различни. Едно ги
обединява обаче – будят пъстра палитра от емоции, фантазии и идеи в съзнанието.
Това
беше моята година, изразена в книги. Знам, че не са кой-знае, колко на брой и
знам, че Симона от преди година би ми се скастрила, че не съм успяла да си
завърша заложеното предизвикателство, но пък еуфорията от невероятните
попадения е толкова силна, че почти успявам да забравя миналогодишните си
очаквания и си прощавам. Щастливка
съм да намеря толкова много нови книжни светове и приятелства, каквито успях
сред страниците на тези литературни шедьоври.
0 коментара