Ти и аз сме малък космос

15:08


Заради теб си забраних да нося часовник.

Циферблатът ти ме побъркваше и така да намразих шума от тиктакащите ти стрелкички. Досадно ми беше да те слушам как си дошъл ей така за малко, как си само промеждутък като жълт цвят на светофар на оживено кръстовище.

Всичките ти напомняния изтрих.
Затова, че си бил време, че си до време, че си временно лято.
Ето затова разглобих механизмите на познатото. Накарах и всеки смисъл, всеки принцип, всеки урок, подробно изучен от мен, да се изгуби и да пропадне някъде там под изтощените ти батерии.

Изведнъж спря да има време,
спря да има сезони,
пространствена ориентация
и три измерения.

Станах Алиса, търсеща чудесата, и докато изследвах тях, без да исках завъртях и земята ретроградно.  Да ми обрисува нова орбита, да ме вдигне без съпротивление и да позволя на гравитацията ѝ просто да ми се случва.

Толкова направих.
За да ми се случиш просто ти.
               
Изведнъж и неочаквано; като падаща звезда при слаби прогнози за метеоритни превалявания. И такава следа ми остави, че още помня момента, в който за първи път ми запари. Когато все още беше твърде далеко, твърде нависоко, в някоя съседна галактика.

И тръгнах от занитите си до зениците ти,
за да разбера, че очевидно и разстоянието може да топли,
когато е приключение.

От другия край ме виждаш – поизтупана от междузвезден прах – и откривам, че ти стоиш и ме чакаш. Ти, спрелият се уж се малко, а пък решил по много да вълнуваш.

Усмихваш се, когато ме виждаш и бързаш да ми хванеш ръката, за да ме поведеш сред висините. И сядаме на някой планетарен пръстен на някоя самотна планета, чертаем с пръсти съзвездия, предначертаваме ги по линиите на ръцете си и се питаме в колко животи ли сме се срещали.  После, всичко във вселената си идва на мястото си.

Докато ние си открадваме щастие, щастието също си открадва от нас и ми е трудно да не си помисля, че иска по-дълго да ни има. После те поглеждам и в очите ти откривам, че си мислиш същото. И че един без друг сме невъзможни.

Усмихвам се.

Позволявам на часовниците да започнат да щракат, на листата да започнат да падат, на слънцето да залезе някъде към седем и да засрамим септември, когато най-накрая решиш да ме целунеш.

В целувката ти осъзнавам, че е истина.

Никога не си се спирал само за малко и никога не си ми бил временно лято. Лятно само си изтрил бреговете на предишното, за да може на есен да ме учиш как да посрещам други сезони.  

Заземени сме вече.
Достатъчно, за да превърнем ти и аз в ние,
а ние в малък космос.

You Might Also Like

0 коментара